Десетото издание на националния конкурс „Звезден сблъсък“ във Велико Търново събра на една сцена млади таланти от цяла България. Събитието, което се проведе през уикенда, предостави платформа за изява на даровити деца и младежи в различни жанрове на сценичното изкуство.

Сред звездите на конкурса тази година бе Анастасия Плачкова, която завоюва първа награда в категория „поп“ и първо място в категория „мюзикъл“. С изпълненията си тя успя да впечатли журито, съставено от утвърдени специалисти в областта на музиката и сценичните изкуства.

Специално признание за своя принос в развитието на младите таланти получи и Зора Колева, която бе отличена с диплом за високи постижения в педагогическата дейност. Тази награда подчертава ключовата роля на педагозите в изграждането на успешни артисти.

Конкурсът „Звезден сблъсък“ се утвърждава като едно от най-значимите събития за млади творци в България. В тазгодишното издание участие взеха десетки изпълнители от различни краища на страната, което допринесе за високото ниво на конкуренцията и пъстротата на програмата.

Организаторите на събитието изразиха благодарност към всички участници, техните преподаватели и родители, които подпомагат развитието на културата и таланта у младото поколение. Следващото издание на конкурса обещава още повече вълнения и нови звезди, които да засияят на сцената на „Звезден сблъсък“.

*Интервю на Стефка Бурмова
с директора на Държавен куклен театър – Габрово, Алфидин Ахмедов.

Алфедин Ахмедов е роден в Севлиево. Учил е в несъществуващото вече училище „Кирил и Методий“, поради обединяването му със севлиевската гимназия, където се дипломира със специалност “Аграрна икономика“. Неговата среща с Николай Колев, събужда любовта му към кукленото изкуство и той завършва НАТФИЗ в София при проф. Веселин Ранков и проф. Надежда Сейкова. Той е бил зам.-директор на Музикално драматичния театър във Велико Търново. Алфидин Ахмедов е директор на габровския Куклен театър. С него разговаряме за сценичните изкуства, както и за габровския Куклен театър.

– Г-н Ахмедов, как се насочихте към кукленото изкуство?
– Тъй като говорим за театъра ще кажа, че още в първи клас сам отидох и се записах да се включа в кукления театър на детския комплекс при Калинка Иванова. И не след дълго, когато бях във втори клас, се запознах с Пенчо Драгоев, който от своя страна ме срещна с Николай Колев – точно той събуди у мен любовта към кукления театър, към кукленото изкуство. И днес мога да кажа, че съм щастлив, тъй като срещнах много стойностни хора в професията и в своя живот. И Николай Колев, и Пенчо Драгоев бяха хора почтени към класическия театър. Този театър, без който не можем да направим каквото и да било сценично изкуство – било то оперета, мюзикъл, драматичен театър, куклен театър и така нататък. Именно от тази гледна точка те възпитаха у мен изконни правила и закони, които няма как и до ден днешен да погазя. А и съм възпитаник на Националната академия за театрално и филмово изкуство.

– В НАТФИЗ кой беше Ваш ментор?
– Там също попаднах на много добър екип, този на проф. Веселин Ранков, благодарение на който имах възможността да работя и с проф. Надежда Сейкова, с която поставихме „Атигона“, с проф. Пламен Марков. Работил съм и със съвременните режисьори като Богдан Петканин, който има добър успех в България и в Русия. Така че, животът ме е срещал постоянно с добри и интересни хора, от които мога да черпя опит. Разбира се, човек трябва да е влюбен в изкуството, за да иска да почерпи от опита на хората, до които се докосва, да гребе с пълни шепи от този опит и да прави сам за себе равносметката до къде е започнал, какво трябва да постигне, както и знае къде иска да отиде. Така че, през годините се сближихме с Николай Колев. Участвал съм в много негови любителски постановки, които е правил в Севлиево. И така той запали това зрънце в мен, което е живо през всичките тези години. В Академията посещавах часове по куклено изкуство. Материята ми беше интересна, макар кукленото изкуство да е много сложно. Самият аз, идвайки от света на операта, на оперетата си давам сметка, че след операта, кукленото изкуство е едно от най-скъпите. И това не го казвам от куртоазия, тъй като при нас, в Кукления театър, всичко е ръчна изработка. Всичко е един процес – декора, реквизита, куклата, която е инструмент и участник в спектакъла. Всяко нещо – това са ръце, ръце и пак ръце. За съжаление, най- голямата мъка е, че много малко хора остават, които да създават магията, наречена куклено изкуство, куклени сценографии. А в Академията тази специалност, за съжаление, вече я няма. Има съвсем по-модерна специалност – филмов и телевизионен дизайн. Но киното си е кино, телевизията си е телевизия, а кукленият свят, изкуството на куклената магия, защото куклата е нашето основно средство, с което можем да достигнем до тази висша илюзия, е нещо съвсем различно. И когато човек е в театралния салон да се чуди как тази кукла се движи и да забрави, че има актьор зад нея. Това е голямата магия на кукленото изкуство.

– А децата харесват тази магия, нали?
– Кукленото изкуство е и голямо майсторство.

– Как решихте да дойдете в Габрово?
– С Николай Колев винаги сме си говорили за габровския Куклен театър, бил съм съпричастен с волите и неволите на кукления театър. Наблюдавал съм го дистанцирано. Самият аз имах своята кариера. Смея да кажа, че съм се доказал в областта, в която съм работил преди това като зам.-директор в Музикално драматичния театър във Велико Търново. Там са две институции и театърът е огромен – като администрация, като счетоводство, като щатна бройка. Щата там е около 150 човека и 50 извън щатни. Там има балет, има и хор. Там направих и куклен департамент, тъй като преди това във Велико Търново нямаше куклен театър. Открихме и Куклен департамент с много добри постановки, който имаше своя успех. Така, че куклите винаги са ме преследвали.

Питате ме как реших да стана директор на габровския Куклен театър?! Наблюдавах, че театърът чисто финансово изнемогва и си дадох сметка, че бих могъл да бъда много полезен и да го изтегля от това състояние. Такава ми беше и концепцията – чисто мениджърска, с много математика в нея и икономически издържана, тъй като само така може да се спаси един театър в момента. Да знае човек къде му е пазара, за кого продава, на колко го продава, как да впечатли публиката. А за да се направи един репертоар процесът също е много сложен. Така са се стекли нещата за габровския Куклен театър. Но за Габрово, дали за добро или за зло, нямаше семейни спектакли. Говоря за спектакли за възрастни в кукления театър. Докато в големите театри това се прави в цяла България и така те имат своята публика. Самият аз няма да забравя какъв приятен шок беше за всички хора, когато ние за 50-та година на театъра направихме в Габрово „Ламята от улица Войческа“ с един от най-добрите екипи в България. За съжаление, тази постановка се роди в ковид-времената и самата постановка се капсулова. И в момента не е в репертоара на театъра. Но тя беше едно голямо достижение, както за хората, които бяха вече в трупата, доайените, зрелите актьори, които аз заварих – Богдан Богданов, Радостина Андреева, Жулиета Колева също беше в трупата. Те бяха, и сега са, разбира се, едни опитни актьори, но нямаше млади. Тогава привлякохме млади хора и смея да кажа направихме доста добра постановка с една единствена кукла. С много повече алегория вътре. Говорим за колективен образ. Този образ е на чиновниците. Въобще, имаше какво да кажем с този спектакъл. Но всичко това е етап, който трябва да се извърви. Няма как човек да иска да направи репертоар, но веднага някакви чудеса не могат да стават, за съжаление. Сега гордо мога да кажа, че в момента имаме девет изключително млади актьори, които са завършили академията точно със специалността „Кукловоди“ – куклено майсторство. Което пък ни прави като един от редките театри – тъй като в куклените театри има и драматични актьори, но ние сме си кукловоди и държа така да бъде. Хората, които работят тук, при нас, да бъдат от гилдията. Да се дава поле за изява на хора, които са завършили НАТФИЗ.

– Кукленото изкуство не е била детската любов за Вас, така ли?
– Въобще театърът беше – бях и на двете места. Участвах в драматичния състав, който Пешо Драголов беше направил в Севлиево. И по онова време беше набрал много инерция – беше един от можещите състави. От своя страна той веднага ме запозна с Николай Колев. И този свят ме грабна – с песните, с музиката, въобще с различния темперамент, с различния подход.

– А и Николай Колев беше чаровен, буквално влияеше върху психиката на хората?
– Да. Попаднах в два различни свята, които обединени правят сценичните изкуства. Отново ще кажа, че това е рядък шанс, човек да попадне от ранна възраст на мястото си. Защото като ученик и моето семейство, както всяко друго, започват да мечтаят. А мен винаги са ме гласели за правист, полицай и за още други професии, но не и за актьор. В крайна сметка се насочих към журналистиката – просто така, да пробвам. Но след това реших, че трябва да се насоча към НАТФИЗ. И сега мога да кажа, че и в Академията имам своите успехи.

– Без любов към професията, може ли човек да постигне успех?
– Само любов е нужна. Тя е една особена привързаност. Самият аз имам една сентенция, която винаги си повтарям, а тя много рано се роди и затова поех по този път, че театърът е илюзия за живота, превръщаща се в начин на живот. Ако ти не живееш в тази илюзия – защото това е илюзия – и ето, сега украсяваме за Коледа, организираме Коледна кампания. И човек си дава сметка толкова ли е ценно?! Не, не е ценно – то няма такава материална стойност. Но това е обичта, почтеността към професията – да направиш нещо, което не само да изглежда добре, но и да е добро, да посрещаш хората… Много често казвам, че театърът е като едно луксозно заведение, в което директорът е длъжен да посреща своите хора. Самият аз съм характерен с това, че познавам своята публика, която идва в театъра. Няма родител, няма дете, с което да не се познавам. С децата играя в локвите. Така че, това е пътя да развиеш един театър и да създадеш една общност. До такава степен, че като кажеш на бизнеса: Абе, тук съм решил да направя една камерна зала, целият бизнес да скочи и да отговори: „Ами, ние ще дадем каквото можем! И ще помогнем!“ Което, признавам си, не съм го очаквал. Разбира се, кой с каквото може помага. И наистина е така – кой с каквото може и то материално, не парично, не финансово. А материално, с труд. И смея да кажа, че ще създадем нова история, откривайки една камерна зала и то със съвременни изисквания.

– Камерна зала за колко човека?
– За 50 човека. Тази камерна зала естествено ще бъде предназначена за спектакли, които са за най-малките зрители, защото имаме и много малки зрители – от 6 годишни и нагоре. Има такава тенденция – майки, които водят децата си още от малки, макар дечицата да стояха в кенгурата и най-вероятно се усещаха като в своя собствен свят. Но майките си решаваха, че трябва да водят децата си на куклен театър. Така всяка неделя са в залата и продължават. Така, че искам да направим за най-малките да започнем да ги възпитаваме от най-ранна възраст. Защото в България имаме нещо много ценно – кукленият театър е първото сценично изкуство, до което се докосват хората. Оттам нататък вече се възпитават за драматично изкуство, за мюзикъл, за оперета, за опера и въобще за всякакъв вид сценични изкуства. Но, ако кукленото изкуство не влее любов към сценичното изкуство, нито един жанр няма да има своите потребители. Ако още от дете не бъде грабната с любов към театъра душата човешка и така самите ние да създадем своята публика. Много често, когато си говорим с представителите на големите театри напомням това. Защото ние сме инкубатора на публика, ние сме тези, които възпитаваме публиката. Тъй като наистина нашите зрители идват от много малки при нас.

– И наистина е така. А Ваша детска мечта ли беше театъра?
– Да. Защото и сега си спомням Васко Василев, директорът на Художествената галерия в Севлиево, който ми беше един от първите учители – в четвърти клас ми беше и класен ръководител. Може би свободата, която ни даваше той през междучасията да поставяме пердета и да поставяме сценки. И след като той забеляза това нещо нямаше празник в годината, който да не празнуваме заедно с театрална постановка. Така той успя във всяко едно училище да запали искрата, наречена любов към театъра.

– Което означава, че е изключително важен учителят, с когото децата се срещат още в началото на своето съзнателно развитие?
– Това е, да. Но е и много важно самият човек да иска да мине през цялата система. Защото да бъдеш директор не е самоцел.

– Но трябва да има и някой, който да Ви „хвърли“ в този океан на красотата. Защото театърът е не само красота, той е и магия?
– Да, трябва. В дебелите книги, които всяка една система по света е създала, се казва именно това: Възпитание на човека за отношение към изкуството! Няма как да те научат ти да преживяваш на сцената. Няма как да те научат ти да се изнервяш на сцената. Няма как да те научат да говориш на сцената. Могат само да покажат пътя, на хората, които срещаш, до които се докосваш. И, ако ти решиш да работиш със себе си, ако ти решиш да дадеш душата си, тогава се получават нещата. Защото актьорската професия е много жестока, изключително жестока. И, ако ти не бъдеш честен пред себе си, не можеш да бъдеш честен и пред публиката. Публиката веднага разбира това.

– А не е ли детската публика най-силният лакмус за това?
– Да, наистина е така.

– Може ли да се каже, че именно да работите в куклен театър е била Вашата детска мечта?
– Наистина е така. Виждате, че в крайна сметка достигнах до това. Както никога не съм предполагал, че ще се занимавам с опера или с мюзикъли, които са едни от най- сложните изкуства в света. Защото те са елитарни. А да си мениджър на една такава институция е изключително отговорно и много сложно, макар също да ми харесваше. Но в крайна сметка си казах, че най-конвертируемите изкуства в целия свят между сценичните изкуства, това е именно кукленият театър. Добрият куклен театър, стойностният, може да се събере в един куфар 50 на 50 и да обиколи целия свят. А аз искам да продавам такъв куклен театър, за да завладявам пазара. Това е истинското майсторство. Добрият куклен театър е много оборотен, много може да се печели от него. Но той си иска труда, иска си детайла, иска си своята материална част. Тя може да е една ябълка, но тази ябълка да е направена така, че да е сладка за сцената.

– Считате ли, че откакто поехте ръководството на габровския Куклен театър, той има своето развитие?
– Няма да скромнича и ще кажа Да. Смея да кажа, че театърът се разкапсулова. И това не го казвам само аз. Това го казват и нашите зрители, това го казва и обществеността. Театърът е много силно социално ангажиран, неговите врати са отворени за всяко едно мероприятие, каквото и да бъда то, от каквото и естество да е. Стига, разбира се, ние да можем да помогнем. Театърът е отворен за всякакви идеи. Нашите актьори вече ги разпознават и в общината, с която имаме изключително добри отношения. С общината осъществяваме много добра комуникация. С отговорността, която имаме и ние като държавен сценичен институт да популяризираме Община Габрово, мисля се справяме. Ние завладяхме нови територии, на които отиваме два-три пъти на година. Пазарът ни е много голям. Така, че да популяризираме Община Габрово, мисля се справяме. Ние завладяхме нови територии, на които отиваме два-три пъти на година. Пазарът ни е много голям. Ще дам само един пример. За месец ноември една част от колегите бяха в област Русе, другите бяха на представления от Ямбол до Свиленград. За мен, а и за екипа на театъра, е много важно да доставяме култура и право на култура за всяко едно дете в България там, където има възможност и има обособено място за игра. Защото всяко детенце, независимо в кое населено място живее то – голямо или малко, в град, село или махала има право да види това което ние правим. Всяко дете има право да се докосне до изкуството. Та нали изкуството – киното, театъра, операта, балета, възпитава хората, не само семейството възпитава младото поколение. Един от дипломните ми спектакли беше „Лодка в гората“ по Николай Хайтов, който на академично ниво имаше невероятни успехи. Благодарение именно на него посетих и Китай. Изпратиха ме, заедно с моите състуденти, които участваха в този спектакъл, да представляваме Академията. Близо месец бяхме в Пекин на международен фестивал, където се събират елитните театрални училища от цял свят, за да покажат своите умения. Този фестивал беше изключително средище на професионализъм. Когато се върнах оттам си дадох сметка, че нашият, българският театър, за да се развива, за да върви напред – защото той не само като изкуство трябва да се развива, но и технологично, да се развива и като сграден фонд. Това, което видях в Китай е нещо невероятно. Именно тогава реших, че трябва да застана зад кулисите и моята втора специалност е „Мениджмънт в сценичните изкуства“. Смея да кажа, че в страната сме малък брой хора, които сме завършили – към онази дата, разбира се, което много ни помогна да се оправяме в света на администрацията. И така – до ден днешен се занимавам само с администрация. Но смятам, че човек трябва да даде превес или на едното, или на другото. Аз съм дал превес на администратора, но съм изминал целия път. И това е ценното и голямата гордост, че никой не може да ми го отнеме. Тъй като, за разлика от много други управленци на сценични изкуства, смея да кажа, че наистина съм изминал всички стъпала и знам проблемите на всяко едно звено в театъра. А това ми помага днес за това „Куклен театър“- Габрово да се развива. Защото знам проблема на осветителя, знам проблема на чистачката, знам проблема на актьора, на шофьора, на счетоводството. Когато човек е на върха трябва да има голям кръгозор. И трябва да си дава ясна сметка, че само от една негова грешна стъпка зависят семейства, от него зависят хора, които трябва да живеят, да отглеждат своите деца и те да се развиват. Ето защо отново казвам, че за мен никога не е било самоцел да стана директор. Преди малко, Вие видяхте, отидох да разтоваря един бус заедно с колегите, които се върнаха от турне. Аз пътувам с тях – заедно товарим, разтоварваме – дори много често те ми правят забележка за това. Но аз считам, че именно това е екипната работа. И ако човекът, който е най-отпред, не зададе темпото и не покаже какво трябва да стане, то няма как да се върви напред. Темпото се задава именно от човека, който е начело.

Музикален клуб „Весела“ отбеляза пореден голям успех на 8-то издание на Международния клавирен конкурс „Андрей Стоянов“, проведен в София. Събитието, което събра около 70 млади пианисти от цялата страна, отново стана сцена за блестящите таланти, излизащи от школата на клавирния педагог Весела Пенева.

Ключовата звезда на конкурса бе 11-класничката Адриана Кънева, която завоюва златен медал в своята възрастова група, както и две специални награди: за най-добро изпълнение на пиеса от Андрей Стоянов и престижната награда „Виена“. Този приз дава на младите музиканти уникалната възможност за изява извън България.

За Адриана това е второ признание от такъв мащаб – през 2018 г. тя представи страната ни с концерти в Никозия и Пафос, Кипър. Клубът „Весела“ може да се похвали с впечатляваща история на успехи в конкурса. В последните пет години осем млади пианисти, възпитаници на Весела Пенева, са печелили наградата „Виена“, която се превърна в символ на изключителното качество на тяхната подготовка.

Освен Адриана, няколко други ученици от клуба също се отличиха в тазгодишното издание на конкурса. Делиа Георгиева (6 клас), Мира Русинова (8 клас) и Ай Хасегава (9 клас) завоюваха сребърни медали, доказвайки своята издръжливост и талант в конкуренция с млади професионалисти от музикалните училища. Техните програми включваха произведения от музикалната класика и творби на българския композитор Панчо Владигеров и Феликс Менделсон-Бартолди.

Дори най-малката участничка от клуба, първокласничката Елина Табакова, бе забелязана от журито, което ѝ присъди поощрителна награда – ярък сигнал за обещаващо бъдеще.

Престижното международно жури на конкурса, включващо специалисти като проф. д-р Евгения Симеонова от Музикалната академия „Панчо Владигеров“ в София и Маркус Праузе от Виена, изрази възхищението си от високото ниво на представяне на участниците. В памет на артистичния директор и създател на конкурса, проф. Ростислав Йовчев, бе връчена и специална награда, подчертавайки значимостта на конкурса за развитието на младите пианисти.

Триумфът на Музикален клуб „Весела“ е не само личен успех за неговите възпитаници, но и гордост за габровската музикална сцена, която продължава да се утвърждава на международната карта.